За книгата: година / От автора След като се върнах от Афганистан, прочетох много за тази война в книги, чиито автори бяха и не бяха там. Не това е важното. Написаното за нея е най-вече вярно. Едно нещо, което не мога да приема, е идеята, че сме някакви супермени. Не, не бяхме те, не размахвахме черни колани по карате надясно и наляво, както понякога обичат да ни показват по телевизията. Войниците и офицерите в Афганистан бяха обикновени хора, такива, каквито винаги срещаш около себе си, със своите силни и слаби страни. По волята на съдбата те се озоваха в екстремни условия и изпълняваха едни и същи обикновени задачи: както бойни, така и ежедневни, разбирам, че историята „Черно лале“ далеч не е шедьовър по отношение на стила на представяне. Нямах професионален редактор. Единствен помощник беше машинописката Татяна Яковлева, за което много й благодаря. Таня пишеше, като й беше трудно да дешифрира ръкописа ми, защото имаше моменти, когато пишех, докато лежах в болничното легло. Но въпреки артистичните недостатъци, дъщерята на починалия офицер поне по някакъв начин ще може да научи за последните месеци от живота на баща си, тя има право на това. Валери Ларионов. 29 април 2001 г.